Легенди - Цветята

Легенда за розата и розовата долина

Живял в Персия богат шах. Жена му починала и останала прелестната им дъщеря, която била всичко за шаха - радост и утеха, надежда и упора. Нейно любимо занятие било отглеждането на рози. В градината на шаха растели розови храсти от всички краища на света. Те изпълвали с аромат цялото пространство около дома и прогонвали тъгата, когато бащата отсъствал от двореца, зает със своите държавни дела или със сражения, които водел с многобройните си врагове.

Веднъж, завръщайки се от победоносна война, довел много пленници. Поискал да увековечи победата си и решил да построи джамия толкова висока, че от нейното минаре да се обхване с поглед цялото пространство на розовата градина. Обещал на майстора, който се справи с амбициозната задача за три дни, да го възнагради богато и да изпълни три негови желания. Не се ли справи обаче - да го накаже.

Шахът бил много строг съдник и майсторите не се решавали да се заловят с трудното дело. Само един българин - изкусен строител в славянската си родина склонил да опита късмета си.

Започнал да изгражда темелите на джамията, но с всеки поставен основен камък усещал, че силите му намаляват и в отчаянието си виждал призрака на смъртта. Все пак не се отпуснал - през първия ден издигнал стените толкова високо, че до него достигнал благоуханният аромат на розите. Вдъхнал дълбоко и това го изпълнило с неподозирана сила. А когато на втория ден видял и девойката сред разцъфналите рози и чул песента й, вече не се съмнявал, че трябва да преодолее умората си и да победи. На третия ден джамията била готова и от нейното минаре се виждала цялата прелест на розовата градина. Но момъкът търсел очите на девойката, която му вдъхнала сили. Те говорели повече от това, което могат да кажат устата.

Шахът бил много доволен и попитал майстора кои са трите му желания.
- Първото - рекъл твърдо чернокосият българин - е да освободиш моите пленени сънародници.
- Да бъде! - отвърнал шахът и наредил тозчас да ги пуснат на свобода.

- Второто ми желание е да раздадеш толкова пари на сиромасите, колкото струва строителството на тази джамия.
- И това може - казал шахът и бил готов цялата хазна да изпразни, но да задоволи желанието на изкусния майстор.

- А третото ми желание - вече по-нерешително и със стеснение заявил момъкът - е да ми дадеш за невеста момичето, което съзрях между розовите храсти в градината...
- Това не! Само това не! - извикал шахът, защото тази девойка била единствената му възлюблена дъщеря. - Хвърлете го в тъмница и го бийте, докато забрави това свое трето желание! - заповядал разгневеният баща.

Волята на шаха се изпълнявала безпрекословно. За всички подчинени тя била закон, но не и за дъщеря му. Не че била разглезена или непокорна. Тя просто била влюбена. За първи път и много силно.

Вечерта тя тайно се промъкнала в тъмното, отворила портите й и заедно с любимия човек побягнала далеко, далеко към слънчевата родина на избраника си. Пътят им минавал през пустиня - препятствие, което не било по силите на нежната девойка. Почувствала безсилието си, тя помолила напетия българин да вземе розовия храст, който взела със себе си  да го занесе в своята страна. Напразно момъкът я молел да не го изоставя. Носел я на ръце, галел косите й, целувал ръцете й, но не могъл да я спаси от ледената целувка на смъртта. После плакал така искрено и жално, че розата се разлистила, за да прогони мъката, а нейните разцъфнали пъпки подканяли момъка да бърза и да я посади в своя роден край, като го превърне в розова градина.

Така и станало. Между Стара планина и Средна гора момъкът засадил розата, а тя изпълнила цялото пространство на долината. Нарекли я Розовата долина. Там и по цялата страна розата цъфти, прекрасно благоухае и гони скръбта, а с красотата си радва влюбените.

Сутрин рано по цветчетата и листенцата на розата се появяват капки роса. Не, това не е роса, това са капките сълзи на двамата влюбени, които не могли да живеят под мирното небе на слънчева България.


Автор - Христина Стоева
Из "Легенди и предания за Българското Черноморие"
pozitivnoto.info

Легенда за Еделвайс

Живели някога сестра и брат, Едел и Вайс.
Един ден, докато си лежали на някаква поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите.
Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители.
Започнали да се изкачват двете деца, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало.
Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъка се изплъзва под пръстите му.
Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта.
На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили ЕДЕЛВАЙС.

Легенда за Еделвайс

В планина далечна, снежна, те живели – две деца.
Слънчева милувка нежна, гряла обич в две сърца.
В алпийска малка хижа, расли братец и сестра.
Грижи в радост, радост в грижи, там за майка и баща.
Вайс наричали момчето, Едел казвала се тя.
Светулка в китно лято, незабравка сред цветя.
С рокличката си тиролска, винаги до своя брат,
Като пъстричка калинка припкала от цвят на цвят.
А с шапчица планинска, в нея с орлово перце,
Скитал из горските пътеки Вайс с обветрено лице.
И до него тя вървяла лекичка като ветрец,
Песен тихо тя запяла, трепкал нежният гласец.
Близо веч били скалите, горе каменни чела,
За отмора те козите, спрели до една скала.
До скалата извор леден, песен тихо ромолил,
Той свидетелят последен, после тайната разкрил.
Седнали тук Вайс и Едел, хапнали запяла тя,
С обич Вайс сестра си гледал, с поглед галела го тя.
Вайс полегнал на тревата, и тъй както си лежал,
Там високо на скалата, цвят съзрял златист и бял!
-Едел, Едел гледай мила, виждаш ли там този цвят?
Тя очи в скалата впила, но той бил непознат.
-Вайс послушай, чуй ме братко да откъснем този цвят!
Дар за мама и за татко, ако не искаш не си брат!
Слушай Вайс, ще бъдем двама, ще те крепя с ръце.
Закатерили скалата, в пот обляни две лица,
Ще пожали ли съдбата две дечица, две сърца.
Стъпка две Вайс още сторил, невъзможно е така.
На сестра си проговорил, Едел дай ми ти ръка!
И ръка в ръка те впили, тя го гледала и в миг.
-Едел падам сестро мила, се разнесъл страшен вик!
Вайс изпискала сестрата, поглед замътил лица,
Полетели от скалата двете мънички деца!
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
ЕДЕЛ – ВАЙС ,
Повтаряли скалите в плач!
Спрял своята песен изворът леден!
Безшумно падал нощен здрач!
А долу в бедната хижа, баща и майка, две сърца,
Напразно чакали с грижа, напразно викали деца!
На утрото до извора кристален, пристъпили…
О страшен миг, извикал с глас баща печален,
Разцепил въздух майчин вик!
Деца мои, рожби мили, какво направихте деца?
Защо стоите мълчаливи, защо сте с каменни лица?
Говорете защо мълчите, кажи Едел , кажи Вайс!
Ах защо, защо скалите не ме засипят в този час?
Минала златиста есен, сняг дошъл и отлетял,
И в китна, дивна пролет цвят до цвят се разцъфтял.
Китка дивен ЕДЕЛВАЙС.

Автор неизвестен.